Пати Дейвис е дъщеря на покойния президент на САЩ Роналд Рейгън и първата лейди Нанси Рейгън. тя есе по-долу за пръв път се появи в неделната книга на Мария Шрайвър – безплатен седмичен дигитален бюлетин за хора със страст и цел.
На 5 юни 2004 г., когато гъста мъгла изгоря, баща ми взе последния си дъх. Мигове преди това дишане, той отвори очи, които той не беше направил почти за една седмица. И отново бяха сини, които не бяха в продължение на повече от година. Тъй като Алцхаймер е завладял все повече и повече от него в продължение на 10 години, те са избледнели до тъпа синьо-сив цвят.
Но този ден душата му изгаря през увреждането на тялото му. Той се появи – очите му блещукаха, лицето му беше нащрек. Погледна майка ми, а после го нямаше. Отвън въздухът миришеше на жасмин; това е времето на годината, когато в Калифорния цъфтят бяла звезда жасмин. Вътре във въздуха беше тихо и спокойно. Животът продължава след смърт, но продължава по различен начин.
Преглед: Нанси Рейгън отразява брака с Роналд
Mar.06.201607:50
Смъртта ни реорганизира – разкрива стените около нас и оставя пода да падне отдолу. Понякога, ако имаме късмет, моментът на смъртта е красив; смъртта на баща ми е в тази категория. Всяка година, с наближаването на юни, затварям този момент и го преглеждам отново. Защото ако го оставим, смъртта може да ни научи да живеем.
Моето основание, моята мантра за десетилетието на болестта на баща ми, беше моето убеждение, че душата му не може да има болестта на Алцхаймер. Отвъд счупените синапси в мозъка му, отвъд когнитивния упадък, отвъд думите, които той вече не можеше да намери, вярвах, че душата му е отпочинала и гледала, толкова ясна и чиста, колкото вечността. Докато напускаше тази земя, той ми каза, че съм прав.
През годините на неговото заболяване, аз се радвах да тъгувам. Обърнах надолу по какъвто и да е път, по който ме натисна, влязох в най-дълбоките й води, предадох се на устието и потока. Знам, в петте етапа на скръбта на Елизабет Кублер Рос, отричането е първият етап. Но по някаква причина пропуснах тази сцена. От самото начало приех, че губя баща си на тайнствения пират, наречен “Алцхаймер”, и аз направих това, което баща ми ме беше научил да правя като дете – разговарях с Бог. Много. Знам, че е в това състояние на молитва и моли Бог да ме води, когато мисълта за душата му, която няма Алцхаймер, дойде при мен – като въже, предадено на мен за неблагоприятните води. Задръжте върху това, помислих си, и няма да се удавите.
Всяка година третирам деня на 5 юни с необикновена нежност и благоговение за това, което ми позволи да стана свидетел. Видях, че животът и смъртта се променят. Видях пламъка на душата на баща ми, необяснен от болестта. Мисля, че би искал да отбележа този ден в собствената си душа, да си спомня какво научих и да бъда благодарен за урока. Може да звучи странно, но мисля за 5 юни като рожден ден.
За да получите вдъхновяващо и информационно съдържание като това парче, доставено директно във входящата ви поща в неделя сутрин, кликнете тук, за да се абонирате.
This text is written in Bulgarian and talks about the experience of the authors fathers death from Alzheimers disease. The author reflects on the beauty of the moment of death and the belief that the soul cannot be affected by the disease. The text is a touching tribute to the authors father and a reminder to cherish life and the lessons that death can teach us.