“Бях болен от страх”: Елизабет Смарт си спомня момента на нейното спасяване

Десетилетие след отвличането си, Елизабет Смарт пише за това как тя оцеляла от мъчителното изпитание и как успява да се придвижи напред с живота си в “Моята история”. Ето един откъс.  

Стояхме на щатската улица, една от главните пътища, която води до центъра. Мичъл започна да върви, без да казва къде отива. Барзе и аз следвахме, както винаги. Той влезе в един Walmart, където открадна някои нови ботуши за туризъм и други неща. Нашите зелени торбички се издуваха с откраднатите предмети, докато стигнахме до магазина. Мичъл плати за няколко неща, за да облекчи подозренията, а после тръгнахме към вратата. Хората винаги гледаха към нас. Просто не влязохме.

Минавайки край главния вход, погледнах към стената с всички снимки на изчезналите деца. Аз съм там горе? Чудех се. Започнах да ходя към стената и да сканирам снимките. Мичъл ме хвана здраво за рамото. Остра болка се движеше нагоре и надолу по ръката ми. Той стисна по-здраво и се наведе към мен. – Ти не си горе. Никой вече не си спомня и не се интересува от теб. Ти си мой. Винаги ще бъдеш мой. Предишният ви живот е свършил. Хайде, хайде! Да тръгваме!”

Той започна да дърпа ръката ми, но аз се дръпнах, гледайки снимките на децата. Не знам защо, просто не можах да се отдръпна. Толкова много деца. Толкова много разбити животи. Но не видях снимката, което означаваше, че Мичъл беше прав. Всички ме бяха забравили. Вече не бях на изчезналите плакати.

Той отново ми хвърли ръка. – Престани да привличаш вниманието към себе си!

Елизабет Смарт на изпитание за отвличане: “Бях повредена отвъд ремонта”

Обърнах се и го последвах от магазина.

Отидохме по Държавната улица към средата на града. Бяхме на 106-та Южна улица. Имахме много дълъг път. Но знаех какво ще стане. Бихме взели друг автобус в центъра на града, а после тръгнахме на изток, към университета, после към каньона към стария ни лагер. Тогава щях да бъда в затвора ми и Мичъл щеше да е вкъщи.

Аз ходех уморено, влачейки краката си. Чувствах се, сякаш ходех към затвора с моите лични затворници. Аз се чувствах така преди това.

Бяхме тръгнали само два блока, когато видях първата полицейска кола. Излезе и спря непосредствено до нас. Мичъл прокле. Барсей засмука въздух, гърлото й изглеждаше като гърло. Продължавахме да ходим. Поддържах главата си надолу.

Друга полицейска кола се появи и спря до нас, а после още една пред себе си. Чух Мичъл да проклина още веднъж. – Не трябваше да го правим – изсъска той от страх. – Не би трябвало да го правим. Гласът му бе свит от ярост.

Чувствах се болна. Чувствах се възбудена. Не знаех какво да правя!

Мислех за всяка заплаха, която Мичъл някога е направила за семейството ми. Помислих си за болезнения живот, който лежеше пред мен в лагера. Години на изнасилване. Години на глад и злоупотреба. Години на капан в планината.

Мислех за всичко, през което преминах.

Всичко, което исках да направя, беше да се прибера вкъщи.

После си помислих за малкия ми брат и сестра. Аз ги обичах толкова много! Исках да ги запазя в безопасност!

Полицаите скочиха от колите си и тръгнаха към нас.

Моля, помогнете ми да защитя семейството си! Молех се.

– Господине, трябва да поговоря с вас – каза първият полицай.

Мичъл продължи да ходи.

– Господине, трябва да спрете. Трябва да поговорим!”

Мичъл не отговори.

Огромно усещане за паника се нахвърли върху мен. Моля те, Боже, помогни ми да ме освободиш!

“Господине! Искам да говориш с мен. Трябва да видя някакъв номер!

'My Story'
днес

Служителите станаха агресивни, всички крещяха сега. Очите на Мичъл бяха широки от страх, лицето му се изтощи на всички цветове. Дръпна веднъж или два пъти, опитвайки се да измъкне нещо, но гласът му сякаш крещи. Барзи не каза нищо, държейки се близо до съпруга си, с устни в зъбите си. Тя ме зяпна, очите му бяха омразни и предизвикателни. Отново се обърнах към сцената в библиотеката, когато тя бе притиснала крака ми под масата, с железни пръсти, копаещи в кожата ми, съобщавайки целия страх, който ми беше подложен от месеци. Погледнах я, после се обърнах назад, умът ми беше надежда и страх.

Слушайте Елизабет Смарт, прочетете откъс от аудио книгата на “Моята история”

Друг полицай дойде към нас. Гласът му беше твърд. Изглежда, че е отговорен. Другите офицери се събраха наоколо. Макар че разговаряха с Мичъл, вниманието им беше предимно върху мен.

– Как се казваш? – попита един от офицерите.

Чувствах се почти замаян. Бях болен от несигурност и страх.

– Как се казваш? – попита той отново.

Естере? Беше ли Шераджауб? Не бях наричана толкова дълго Елизабет.

Полицаят се намръщи. Той не се отнасяше с мен, както аз бях негов приятел.

Имах чувството, че падам над водопад. Не казвай нищо. Не давайте на Мичъл причина или той ще ви нарани! Не му давай причина да навредиш на семейството си!

– Хей, трябва да знам името ти – отвърна отново офицерът.

Какво ми прави Мичъл? Какво ще направи с моето семейство?

– Твоето име! – попита офицерът.

– Нарича се Шераджауб – отговори най-накрая Мичъл.

Полицаят само погледна към Мичъл. “Това вярно ли е? Това ваше име ли е?

Мислех за дългия черен нож. Мислех, че Мичъл никога не е прекарал повече от няколко нощи в затвора. Той изглеждаше непроницаем, за да бъде заловен. Щеше да убие семейството ми, ако говоря!

– Откъде сте? – попита офицерът.

Елизабет Смарт: Чувствах се “преодолян от поправка”

Oct.04.201304:27

– Току-що дойдохме от Калифорния – отговори ми Мичъл. “Ние сме проповедници. Ние не правим нищо освен да служим на Господ. “

Полицаят го пренебрегна. – Така ли е? – попита той, оглеждайки се в очите ми.

“Тя ми е дъщеря.”

– Къде отиваш? – попита ме офицерът, приближавайки се малко по-близо.

– Отиваме в Солт Лейк Сити – отговори Мичъл отново за мен. – Ние сме министри. Не сме направили нищо лошо. Сега гласът му беше спокоен и хладен. Нямаше признаци на паника или измама. Той говореше тихо и действаше много уверено и сигурно.

– Не говоря с вас, господине, говоря с младата дама. – Офицерът ме гледаше и ме чакаше да кажа нещо.

– Тя се страхува – прошепна един от другите офицери отзад. – Тя не смее да каже нищо.

Служителите се сгушиха заедно, няколко от които държаха очи на Мичъл и на мен. Барзе изглежда сякаш се разтопи на заден план. Сякаш никой не се интересуваше, че тя дори е там.

– Тя се страхува от него – каза офицерът на другите. – Тя е твърде уплашена, за да отговори дори. Трябва да я вземеш сама.

Един от офицерите се приближи към мен и сложи нежна ръка на рамото ми. Веднага се върнах, когато Мичъл ме грабна във Валмарт само преди няколко минути. Ръката на Мичъл беше прилепнала към смъртта, като на моя ръмжак. Но това беше различно. Нямаше чувството, че офицерът ще ме нарани. Може би всъщност би могъл да ме опази.

Той ме дръпна от Мичъл, после се наведе и ме погледна в очите. – Какъв е твоето име? – попита ме той внимателно.

Почувствах, че сърцето ми се състезава в гърдите ми.

Повече от всичко, исках да му кажа! Не исках да остана с Мичъл. Не исках да ходя с него в планините. Не исках да бъда изнасилен всеки ден. Не исках вече да страдам от глад.

Исках само да бъда с майка ми и татко. Всичко, което исках, беше да се прибера вкъщи!

Но лицето на Мичъл изпълни ума ми като чудовище в сън. Чух гласа му. Това беше дяволът. Толкова пъти съм чувал това: ще убия братята ви и малката ви сестра. Ще убия майка ти и баща ти. Ще хвърля ножа си и ще го обърна! Аз ще ги убия!

Офицерът изчака, после се наведе към мен и отново ме погледна право в очите. Когато говореше, гласът му беше мек и уверен. – Вие ли сте Елизабет Смарт? Защото, ако сте, вашето семейство ви е пропуснало толкова много, тъй като сте били изчезнали! Те те искат обратно. Те те обичат. Искат да се върнеш у дома.

За миг светът ми сякаш спираше абсолютно. Погледнах го. Той ме погледна. Чувствах се спокоен. Чувствах се уверен. Месеци на страх и болка сякаш се стопиха пред слънцето. Чувствах сладка увереност.

– Аз съм Елизабет – казах най-накрая.

Извадки от МО ИСТОРИЯ от Елизабет Смарт. Copyright © 2013 от Елизабет умен. Извадка с разрешение на Св. Мартин Натиснете. Всички права запазени. Никаква част от този откъс не може да бъде възпроизвеждана или препечатана без писмено разрешение от издателя.

About the author

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

+ 48 = 51

Adblock
detector